Свържете се с нас

Европа

Митрополит Даниил: Константинопол действа в Украйна в нарушение на правилата

Публикувана

на

Митрополит Даниил

Православният свят напоследък активно формира своята позиция във връзка с разразилата се криза след нахлуването на Констатнитополската патриаршия на каноничната територия на Украинската православна църква, което предизвика разрив в общението между Московския и Константинополския патриарх. В ексклузивно интервю с РИА Новости по този въпрос, както и във връзка със средствата за недопускане на разкола, пределно ясно се изказва един от водещите архиереи на Българската православна църква, член на Светия синод – Видинският митрополит Даниил (Николов). Интервю на Сергей Стефанов.

Владика Даниил, как бихте окачествили  действията на държавните власти и на Константинополската патриаршия в Украйна?

— През април миналата година, Константинополската патриаршия съобщи, че приема за разглеждане обръщението на църковните и политически представители в Украйна с молба за разрешаване на въпроса с „автокефалията” на Църквата в страната.

Същевременно, когато поместните православни Църкви очакват инициирането на междуправославно обсъждане на този въпрос, пратениците на Константинополската патриаршия в поместните Църкви изрично заявяват намеренията на Константинополската  патриаршия да го разреши едностранно. Тогава стана ясно, че действията на Константинопол не съответстват на установения в Православната църква каноничен ред.

През септември Константинополският патриарх назначава екзарси в Украйна. Това вече е проява на собствена юрисдикция, на упражняване на власт на територията на друга самостоятелна автокефална православна Църква! Това вече е нарушение.

В продължение на столетия за всички православни Църкви Украйна е територия на Руската православна църква. На какво основание една поместна Църква (Константинополстата – бел. ред.) се домогва едностранно да разреши вътрешен въпрос на друга автокефална Църква  (Руската — бел. ред.)?

Ние знаем, че каноните категорично забраняват вмешателството в работите на поместните православни Църкви и техните предстоятели от страна на други поместни Църкви. Например, второто правило на II Вселенски събор или осмото правило на III Вселенски събор. Последното всъщност е прието във връзка с аналогичен случай. Тогава са разгледани действията на предстоятеля на Антиохийската църква, който е искал да извърши епископска хиротония за Кипърската църква и да я подчини на своята юрисдикция. И това е било строго забранено на проведения Вселенски събор.

Впоследствие, патриарх Вартоломей приема и жалбата на низвергнатия Филарет Денисенко, бившият Киевски митрополит, и на така наречения „митрополит” Макарии Малетич (лидерите на двете разколнически структури – така наречените „Киевска патриаршия” и „Украинска автокефална православна църква” – бел.ред.). Той се опитва да обоснове своите действия, позовавайки се на деветото и на 17-то правила на IV Вселенски събор. Самите византийски канонисти обаче, при това авторитени, какъвто е Иоан Зонара поддържат, че тези правила не предоставят право на Констатинополския патриарх да се разглежда и да се произнася по жалби на епископи и на клирици на други поместни православни Църкви.

Въпреки това, в исторически аспект, от константинополска страна се позовават на подобни прецеденти на обжалване. Какво ще кажете за това?

Ако подобни случаи е имало във Византийската империя или по-късно, когато територията й е била завладяна от Османската империя, то следва да се има предвид конкретната ситуацията, при която клирици на другите патриаршии – Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска са подавали жалби пред Константинополския патриарх. Много от тези прецеденти са били инициирани от еретици – например по време на византийския император Анастасии (491— 518), в Константинопол се появяват клирици на Маюмския манастир, които са еретици-монофизити (отричащи истинната човешка  природа на Иисус Христос и почитащи Го единствено като Бог. — бел. ред.). Те се оплакват на тогавашния Константинополски патриарх Македоний II (496 — 511) от Йерусалимския патриарх Илий, който е православен. Константинополският патриарх уважава жалбата. По-късно обаче, след кончината на императора-монофизит, справедливостта е възстановена.

След превземането на Константинопол от турците, всичко се променя. Както е известно, след 1620 година Александрийските патриарси се избират от Константинопол. Защо? Това се случва във време, когато в Александрийската църква има само един епископ – предстоятелят. И ако неговото решение предизвиква недоволство у някого от духовенството, към кого би могъл да се обърне засегнатият? Тогава се решава на нарочен събор, в който заедно с Константинополския присъстват и другите патриарси или представители на Църкви (събор на Източните патриарси или – в отделни случаи, така нареченият „ендимус синодос” — събор на всички епископи, пребиваващи в тези дни в столицата). По-късно Свети Никодим Светогорец – съставител на един от двата официални, признати от Константинополската патриаршия сборници от свещени канони на Православната църква, пояснява деветото и 17-то правила на IV Вселенски събор, като сочи, че същите не дават каквото и да било право на Константинополския патриарх да разглежда жалби на епископи и клирици на други православни Църкви.

Картагенският събор категорично забранява на епископите и на клириците на Картагенската (Африканката) Църква, да подават жалби „от другата страна на морето” – в Рим. Неговите постановления са включени във второто правило на VI Вселенски събор в сборника от канонични правила, получил всеправославно признание.

Поради изложеното, действията на Константинополския патриарх явно противоречат на каноничния ред.

– А може ли да се приеме за съответстваща на каноничния ред едностранната отмяна от страна на Константинопол на историческия документ от 1686 година – акта за преминаването на Киевска митрополия в юрисдикцията на Московската патриаршия?

— Отменен е документ, съществуващ в продължение на 300 години! През цялото това време, всички православни Църкви възприемат Украинската православна църква като част от Руската православна църква. Ние имаме традиция, общоприет обичай в междуправославните отношения, да възприемаме тази територия именно като канонична територия на Руската църква. Това се потвърждава и от многобройните документи и съглашения между Църквите.

Следователно, на какво основание съществуващото положение може просто да се отмени, да се присвои за себе си и да се каже, че това е територия на Константинополската патриаршия? Това е просто безпрецедентно! Не може да бъде възприето. И не може да бъде наречено по друг начин, освен нахлуване в чужда територия.

 

— Легитимен ли е за православния свят томосът на автокефалията, който патриарх Варфоломей предостави на новосъздадената православна църква на Украйна”?

—  Абсолютното пренебрегване на каноничния ред в Църквата демонстрира и документът, който Константинополката патриаршия издава на 6 януари — така нареченият  „томос на автокефалията” на Украинската църква. Там например се споменава, че новосъздадената структура признава за свой глава Константинополския патриарх. На какво основание? Как е възможно една поместна Църква да признава за свой глава предстоятел, който изобщо не е епископ в тази Църква?

Това показва ясно, че става дума за опит на един човек да наложи своята еднолична власт над Църквата в преследване на собствени цели, да прерагледа каноничния порядък, съществуващ в Православната църква хиляда години. Това е опасно и не трябва да бъде допускано. И поради това е особено важно поместните Църкви да не се противопоставят на липсата на канонична сила на този документ. Той ни налага ново учение за Църквата.

А как намирате останалите решения на Константинополската патриаршия, които се приемат в последните години? Например, разрешаването на свещенослужителите да встъпят повторно в брак?

— Това също показва, че в Константинопол не намират за необходимо да се придържат към каноничния ред. Има свещени правила на Вселенските събори, които забраняват на свещениците да се женят след хиротонията (възвеждане в сан — бел. ред.).

Този въпрос е повдиган неоднократно в Църквата. Но какво решава Църквата? Тя определя, че след посвещението не може да се встъпва в брак. Обсъждането на този въпрос е включено и в програмата на подготовката на Критския събор през 2016 година. И в приетите на предсъборните съвещания документи, категорично се указва, че каноничната традиция разглежда свещенството като препятствие за встъпване в брак. Този документ е подписан и от самата Константинополска патриаршия!

Така, че това е показателен пример, потвърждаващ, че там не се съобразяват нито с каноничните правила, нито със съборния разум на Църквата. Освен това, тези действия разстройват и прекъсват взаимоотношенията между поместните православни Църкви.

Какво е необходимо днес на първо място, за да се съхрани единството на православната Църква?

—  Необходимо е другите поместни Църкви да не се съобразяват с политическата конюнктура. И тук въпросът не е такъв, какъвто е представян от голяма част от мас-медиите – кого поддържат в украинския църковен въпрос: Константинополската или Московската патриаршия. Тук става въпрос за съхранението на Православната църква такава, каквато е тя всъщност – Една и Съборна, както са я определили Вселенските събори и както самата тя се зове.

Животът в Църквата винаги се е основавал на Господните заповеди, на учението на светите апостоли, на правилата, приети на Вселенските събори. Промяната на тези основополагащи въпроси води до разстройване на живота в Православната църква. Поради това, особено важно днес е да се защитят каноничният ред и църковното единство.

Какви са пътищата за изход от кризата, наложила се в световното Православие в резултат на действията на Константинопол в Украйна?

За всички православни Църкви днес стои неотложно въпросът за отношението към действията на Константинополската патриаршия в Украйна. Това, което трябва да се направи, е да се прояви пастирска съвест. Всички поместни православни Църкви следва да изявят своето съборно съзнание.

Поради това, че действията на Константинопол нарушават пряко каноните и създават опасност за създаване на опасни прецеденти в живота на Православната църква, е необходимо тези действия да се определят като антиканонични.

Това ще съхрани православното единство и според мен ще доведе до преодоляване на кризата, която днес съществува между Московската и Константинополската патриаршия (прекъсване на евхаристийното общение).

Т. е, ако другите православни Църкви кажат ясно: „ние не приемаме такава „автокефалия” и „томосът” на Константинопол не получи всеправославно одобрение, а украинските разколници не бъдат приети в общение в православните Църкви – това ще бъде пътят за преодоляването на сегашната криза, за съхранението на каноничния ред и единството на Църквата.

Има ли разколнически общности в Българската църква? Доколко актуално стои пред вас проблемът на разкола?

— Проблемът за разкола беше сериозен, но вече е в миналото. През 1992 година, след падането на тоталитарния режим, държавната власт отново нахлува в църковния живвот. Тогавашният министър председател на България се среща с няколко митрополита и им дава обещания, че правителството ще ги подкрепи, ако те се обединят и се противопоставят на тогавашния патриарх Максим. Тези архиереи се съгласяват и обявяват, че патриарх Максим е „комунистически патриарх”, тъй като е избран от комунистическите власти и поради това, „не е техен патриарх”. Получава се така, че 20 години той е „техен патриарх”, а след това става „не техен”. Започва разкол.

Тогава Църквата се оказва в изключително тежко положение: превземат се храмове, някои от предприятията, произеждащи църковна утвар и т.н. Но най-важното е, че разколът се подкрепя от държавната власт. Той е провокиран след вдигането на забраната за участие на Църквата в обществения живот, когато в страната започва истинско църковно възраждане, усеща се духовен подем…

За преодоляването на разкола, през 1998 г. в София се свиква Всеправославен събор, председателстван тогава от Константинополския патриарх Вартоломей.

Интересно е дали сега той си спомня как беше преодолян този разкол? И защо не повдигна този въпрос отново на всеправославно обсъждане – чрез свикването на събор? Като пръв между равни, той може да направи това, за да намери разрешение на ситуацията в Украйна и да съхрани единството на Православието. Защо той не свика събор? В предишните времена, в трудни ситуации винаги са били свиквани общоцърковни събори. Такава е практиката в Православната църква!

Като цяло, разколът е болезнено познат на Българската православна църква. Ние сме убедени, че единственият способ за неговото преодоляване е всеправославното обсъждане и търсене на съгласие.

Според Вас Константинополската патриаршия търси ли това съгласие?

— Настояването на Константинополската патриаршия, че притежава някакви привилегии по отношение на „надтериториалното изцеление на всички църковни въпроси” и едностранните до този момент действия на тази патриаршия по украинския въпрос, влизащи в директно противоречие с каноните на Православната църква (което е особено видно в текста на така наречения  „томос” от 6-ти януари тази година), дават основание да се приеме, че целта на Константинополската патриаршия е по-скоро налаганетона своята власт над Православната църква, отколкото съгласие и единство. Това е видно не само от действията, свързани с кризата в Украйна.

На конференциите преди Критския събор, наличието на паралелни юрисдикции на поместните църкви в така наречената „диаспора”, която не се отнася към нито една канонична територия, е определено като „канонична аномалия”, тъй като според апостолското правило в един град и на едно място може да има само един епископ, само една поместна Църква. И за урегулиране на тази ситуация, е решено да се създадат епископски събрания.

Аз съм служил седем години в епархията на Българската православна църква в САЩ и Австралия, и епископското събрание в САЩ обсъждаше няколко варианта за преодоляване на този каноничен проблем. Дискусиите се водеха няколко години. На едно от заседанията, през 2015 г., в навечерието на Критския събор, патриарх Вартоломей  записва специално видеосъобшение към това епископско събрание, призовавайки към спазване на каноничния ред. Той заявява:  „Вие като епископи знаете каноничните правила и просто прилагайте тези правила на практика”. Това означаваше, че там – на територията на САЩ, трябва да се създаде единна администрация, при това всички проекти предвиждат нейната подчиненост на Константинополската патриаршия.

Тогава това ми направи голямо впечатление…там е работата, че няколко дни преди това, патриарх Вартоломей прави изявление, в което поздравява митрополитите на Северна Гърция, които подкрепят предвидените му права в така наречените нови земи (присъединени към Гърция, съответственно, към Еладската церкво след освобождението на тези земи от османско робство през 1912 година – бел. ред.). И понастоящем в Константинополската патриаршия има „ставропигии” на територията на Гърция, т.е.- юрисдикцията на предстоятеля на една поместна Църква, се намира на територията на друга поместна Църква.

Поради това видеосъебщението към нас на патриарх Вартоломей предизвика у мен противоречиви чувства. Как е възможно веднъж да се говори, че смесването на юрисдикциите на една територия е канонична аномалия, а в друг случай, на други територии тази аномалия да се налага като норма? Нещо като двойни стандарти! Защо искаме да защитим каноните с такава убеденост на едни територии, а на други – когато става дума за юрисдикцията на Константинополската патриаршия се получава така, че тези правила вече не са валидни?!

При това, този двоен стандарт възниква не заради благото на Църквата, не от любов, не от загриженост да се разрешат възникнали някъде проблеми. Това свидетелства изключително за лични амбиции за утвърждаване на своята власт. Това е очевидно и в действията на Константинопол в Украйна. Когато се учредява „поместна църква”, се говори за автокефалия, но на практика там няма никаква автокефалия! И това не е самостоятелна църква, защото в учредителния документ директно се утвърждава първенството на предстоятеля на друга Църква на тези територии. Поради това е необходимо да сме изключително внимателни към тези действия. Трябва да защитим каноничното право, за да съхраним единствето на Православната църква. Както казват отците от III Вселенски събор в осмо правило: „та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце”, за да „не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужене да не се промъква надменността на гражданската власт”. В противен случай, ние ще загубим свободата, коята ни е дарил със Своята свещена кръв нашият Господ, което да не дава Бог да се случва!

Добавете коментар

Продължете с четенето
Реклама
Коментирайте

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Популярни